Втори след Фелпс

Втори след Фелпс
Задавали ли сте си някога въпроса – какво чувства един шампион? Какво усеща, какво чувства – каква е тази безумна смесица – от ярост, страст, изгарящ отвътре огън? И що е то – да плуваш рамо до рамо с Фелпс?
Често си задаваме този въпрос. И ето че открихме  разказа на Евгений Коротишкин – наш забележителен съвременник – в който иде реч тъкмо за това.
За бурята вътре в нас.
За превъзмогването на себе си.
За най-голямата победа на Коротишкин.
За това, какво е да излезеш извън собствените си предели.
За последния старт на Майкъл Фелпс – плуване, подобно на разразила се буря; плуване,  подобно на огън. Как изглежда това, какво се е случило, какво е било усещането.
Вдъхновяващ, завладяващ разказ. Да вземем да се потопим в него?

„По очите можете да разпознаете до каква степен е готов готвещия се за старт спортист. Блуждаещият по трибуните поглед говори за това, че спортистът търси подкрепа от публиката. Бягащият – за нерешителност и съмнения. Сърдитият – носи в себе си агресия, но тя не винаги помага да стигнеш до финала със същата нагласа. И единствено спокойният поглед, устремен напред, позволява да се концентрираш и да настроиш организма си за необходимата скорост.

Такъв поглед имаше Майкъл Фелпс преди последния (за сега – бел.ред.) в личната му кариера дистанция (100м бътерфлай) на Олимпийските игри в Лондон. Останалите участници във финала издаваха излишна тревога и в очите им беше замръзнал ням въпрос.

Що се отнася до мен, то ми беше напълно ясно: това е моят последен шанс да вляза в битка с Великия и Могъщия. Ако щете, и единственият. От тази мисъл кръвта във вените ми почваше да кипи. Чувствах се като парен двигател, който още малко и ще се пръсне от вътрешното налягане. И ето, най-накрая, излизаме от малката стая в огромната чаша на олимпийския басейн! Трибуните реват, всички участници вече са готови до стартовите блокчета, коментаторът обявява моето име и фамилия. Проблесна мисълта: няма да успея да се съблека навреме – плувах във финала  в осми коридор и излязох на старт последен. Но тутакси се успокоих с идиотското сравнение, че гвоздеят на програмата винаги се появява в края. Дрехите се смъкнаха от мен, като на професионален стриптизьор, и веднага се запътих да нагласям устройството за краката на блокчето.

Вълнението растеше. Дори публиката затихна в очакване на старта. Качих се и след сигнала заех стартова позиция. След това – чакане … чакане … а бе къде е този стартер (недоволствах наум). Дългоочакваният звук пропищя оглушително в главата ми. Надпреварата започна…

Да припомним, че Майкъл Фелпс възнамерява да се върне в голямото плуване и да направи своя първи старт след прекъсване на кариерата си само след десетина дни на състезание в Меса, Аризона, което ще се проведе между 24 и 26 април. Надпреварата е част от сериите „Арена Гран при“ на американската плувна федерация.
бележка admin

Няколко часа преди старта с треньора обсъдихме стратегията за това историческо плуване. Имайки предвид представянето ми на Световното първенство в Шанхай, а освен това и всички напътствия и репетиции на дисциплината сто метра бътерфлай, решихме да минем с по-малка загуба на енергия в първата половина на дистанцията. Задачата не беше от най-лесните. Трябваше да се тръгне бързо и при това да не се губи нито мощ, нито енергия. А във втората половина да разкрия всичките си природни качества на спринтьор.

Прорязах гладката повърхност на водата и като започнах плъзгането под действието на своите 84 килограма, тутакси хванах скоростта и изпълних подводното с девет удара на краката. Това ми помогна да съкратя дистанцията с 14,5 метра. В този момент беше важно да не разпоря водата, а меко да изляза на повърхността. Първи цикъл, втори, трети – усещам, че не прилагам достатъчно усилия. Под въздействието на емоциите ми се иска да взривя водата, но ме възпира разумът, напомняйки, колко голям е залогът и какво рискувам, ако силите ми свършат на 85-я метър, като миналия път в Китай. Хвърлям ръцете отново и отново, мислейки, че всички вече са далеч-далеч напред и няма да видя призово място, така, както и ушите си. Но продължавам да плувам и да си повтарям, че е рано да паля фитила.

Често мозъкът изглежда като команден център, а тялото просто като машина за решаване на поставените задачи. Случва се понякога да усещаш, как намирайки се в самия себе си, казваш на тялото си какво да прави, а то на свой ред решава – да ти се подчини или не.

И ето ние двамата с тялото ми приближаваме стената и правим рязко обръщане през лявата страна. Бързо обхващам с поглед текущата си позиция в световния рейтинг и разбирам, че нещата съвсем даже не са лоши и съм назад от лидера само с някакви си две-три десети от секундата. И в този момент, след обръщането, онзи Женьок, който седеше в мен, закрещя с пълно гърло: „А сега натискай докрай!!!“ Използвайки автомобилен жаргон: подпалих си гумите. Цялата мощ, която се трупаше в мен дълги години, започна да излиза. Плувайки към своята мечта, увеличавах темпото и се опитвах да запазя силата. Когато останаха 15 метра до финала, просто затворих очи, наведох главата и задържах дъха си, и продължих да плувам, отхвърляйки мислите за умората. В този момент ми се стори – организмът ми осъзнаваше, че до стената няма да му позволят да диша, и даде всичките си допълнителни ресурси, само и само всичко това да свърши по-бързо. Загребване, още едно загребване и рязко и внезапно докосване. Болка!

В този момент се появи разбирането, че всичко свърши. Вдигнах глава и видях светещата лампичка на стартовото блокче. Това означаваше само едно – аз съм в призовата тройка! Човекът вътре в мен закрещя, а след това заплака от щастие. Но хлипайки и разбирайки цялата ситуация на случващото се, той даде команда на тялото си да се усмихва до ушите (показвайки абсолютно всичките си зъби). Погледнах таблото и с почуда разбирам: втори съм с едно и също време с южноафриканеца Чад Льо Кло. Първи беше Майкъл.

След това вече не помня, но хората разказваха, че съм изпълнил някакъв непонятен танц на ръба на басейна. След това журналисти, поздравления, допинг-контрол и всички останали приятни задължения. На награждаването дружелюбно си разменихме любезности, поздравихме се  и се отправихме по домовете. Еуфорията не минаваше цялата нощ. Лежах и мислех, „все пак не напразно съм си налягал парцалите през всички тези години“. Като лежах така, не на себе си, до сутринта и разбрах, че скоро няма да мога за заспя, отидох да закуся, а на лицето ми – една глупава усмивка. Така станах сребърен медалист от олимпийските игри“

Омагьосващо и вдъхновяващо, нали?
Източник:
личният блог на Евгений Коротишкин
sports_swimming
фото: kp.ru

KvEoRT1CMcE

User Rating: 5.9 (2 votes)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>